„Войната на маковете“ не е приключила

Има моменти, макар и редки, в които посягаш към една определена книга на рафта, казвайки си „дойте и твоето време“ и тази книга взема, че те съсипва и ти я обичаш въпреки всичко, което ти е причинила. При това не просто я обичаш, а я боготвориш.

Какво ми причини „Войната на маковете“:
1. Учестено сърцебиене
2. Сънища, пряко свързани с историята и героите
3. Сподавени писъци, прераснали в тихо скимтене при поредния plot twist
4. Гледане в една точка, опитвайки се да осмисля какво се случи току-що
5. Емоции, които дори не мога да събера, but I regret nothing!

За пръв път чета нещо от ранга на „Войната на маковете“ – азиатско историческо военно фентъзи, преплитащо магически и теологични теми и където за пръв път идея си нямам какво би могло да се случи дори не в следващата глава, а още на следващата страница! Р.Ф. Куанг създава нов свят, нов континент, нова магия, нови богове, нова история и захвърля своите персонажи на произвола на съдбата. Ала думата съдба е може би най-измамната в цялата книга.

В последния месец ме удари музата за нещо азиатско и незабавно посегнах към точно тази книга, осъзнавайки, че е единствената в цялата ми библиотека. Жаждата ми щеше да бъде утолена бързо, ако това се бе оказало някакво леко четиво, през което да премина, да върна на рафта и да забравя за него седмица по-късно. Колко грешах обаче в нагласата си, а жаждата ми не само че не беше утолена, но и се засили неимоверно много, загнездвайки дебюта на Р.Ф. Куанг дълбоко в съзнанието ми, да не говорим, че вече е на челни позиции в списъка ми с най-любими заглавия. Това не е нито леко четиво, нито такова, че да ви остави с приятни емоции – точно обратното.

Тази книга е брутална, жестока и определено не-посягай-ако-си-слаб психически и емоционално. Авторката не спестява нищо, а сякаш нарочно набляга на графичните описания в случай, че не си добил представа как точно се развива сцената пред очите ти. Куанг е дръзка и поема огромни рискове на моменти, но тези рискове се отплащат многократно, за което говорят и номинациите за едни от най-престижните фентъзи и sci-fi литературни награди като Локус и Небюла.

Историята претърпява няколко метаморфози – в началото виждаме главната ни героиня Рин като сираче от войната, борещо се със зъби и нокти да изплува от блатото, където я е захвърлил животът и да промени бъдещето си. Единственият й шанс е да бъде приета да учи в престижната военна академия обучаваща бъдещите лидери на империя, което не се оказва никак лесна работа. След всички мъки само да издържи приемния изпит, академията дори не се приближава до представата за обучение, а първата година е най-брутална и най-жестока, изпълнена с кръв, насилие и унижение.

Избрала своя път, Рин попада на най-смахнатия учител, когото сме виждали, а обучението и включва всякакви нестандартни методи, целящи да отворят съзнанието й и да пренаредят представата й за това как функционира света.

В този момент, Куанг прави рязък завой и ни хвърля в ужасите на войната, трепейки безцеремонно познатите ни персонажи, дори и някои от любимите ни герои, че даже и тези, които сме сигурни че ще оцелеят до края не успяват да се спасят. Без грам жал и съчувствие Куанг ни показва истинското лице на военните конфликти, като засяга изключително брутални елементи и безпощадно обрисува в детайли случващото се. Виждаме как една война изкарва на показ най-лошото у хората и на какво са готови, за да надделеят в конфликта, а в същото време водачите на нациите си седят защитени на високите тронове и си играят като кукловоди с животите на поданиците си.

В последната част от книгата Куанг преобръща за последно действието и ни повежда на среща с гневния бог на огъня и отмъщението – Феникса. Срещата на Рин с божеството беше неизбежна, но и жадувана, ала Феникса се оказа всичко, за което бивахме предупреждавани – жесток, жадуващ кръв, способен да погълне целия свят с огъня си и да остави само смърт и унищожение след себе си.

Гнева на Рин обаче изиграва ключова роля при срещата й с божеството и само тя е способна да вземе съдбовните решения – да се отдаде на жестокия бог и да потопи света в кръв и огън или да потуши пламъците в собствените си вени и да потисне сладкия глас в ума си, обещаващ й приятно освобождаване от стаената жажда за насилие и отмъщение.

Нещо, което ме изненада – нямаше любовна история. Имаше приятелство, имаше загатнат романс и увлечение, което може би ще се развие в следващите книги, но нищо сладникаво. Само лекото усещане за онзи сърбеж, че нещо е могло да се случи, ала моментът все не беше подходящ и нямаше кога да се развият каквито и да било подобни взаимоотношения.

Като цяло, последната ми дума е, че обичам тази книга. И колкото и жесток да е, харесвам и Феникса въпреки природата му, ала такива моменти на лудост са ми любимите – когато стоиш на ръба и знаеш какво трябва да направиш, но не знаеш дали имаш силата да вземеш решението. А ако го вземеш, ще можеш ли да живееш с последствията?

Сцената за следващите действия е вече поставена, аз обаче ще рехабилитирам малко като се прехвърля на нещо различно, но не по-малко увлекателно – започвам „Кралство на плът и огън“ на Арментраут и след това отново ще се върна при Рин и компания, но този път няма да се хвърля така лековерно, както направих с първата книга. Вече си имам едно наум за Р.Ф. Куанг и ще приветствам болката по-подготвена.

Червенохалата се въздига

Цвети Владимирова е добре познато име на българските читатели и по-специално на феновете на фентъзито. Покрай трилогията „Проклятието на Воронина“ (без бой си признавам, че прочетох само първата книга – Вестители), авторката доказа, че стига да притежаваш разказваческо майсторство, ще привлечеш вниманието на издатели и читатели. Причините да не довърша „Проклятието на Воронина“ се коренят в това, че в онзи момент се пренаситих от urban fantasy и просто нямах желание да чета още книги с подобна тематика. „Червенохалата“ обаче е нещо съвсем различно, което се появи в най-подходящия момент, предлагайки нов свят, нови персонажи, нови конфликти и история, която ще ви плени повече, отколкото очаквате.

След като се нарадвах на артикулите от кутията (снимки може да видите по-долу), се нахвърлих върху книгата почти моментално. Цвети Владимирова започва ударно още от самото начало, нареждайки фигурите на дъската. За разлика от мнозинството автори, които си пазят изненадите за края на книгата, тук те се случват почти постоянно, ангажирайки вниманието на читателя без да му се позволява да скучае. Същото важи и за героите – в началото се запознаваме с Леона и внучка й Аварис, която поема на неочаквано и опасно пътуване. Постепенно, един след друг се появяват нови и нови персонажи, които ще изиграят ключови роли в живота на Аварис и ще предопределят бъдещето й.

Самите герои са изключително колоритни. Запознаването ни с тях се случва през очите на непокорната млада вещица, ала взаимодействието с тях не променя само нея като характер, но и всички покрай нея. Виждайки Червенохалата в началото нямаше как да я харесам, но реакциите й бяха напълно разбираеми имайки предвид как и къде е израсналата. Постепенно обаче младата Аварис се променя, превръщайки се в изключително силна и непреклонна вещица, много по-различна от опърничавото и вироглаво момиче от първите глави на книгата.

Тази промяна се забелязва и у Теригон, краля на Среброгорието, който много напомня на викингски ярл. Той бе другия герой, който успя да ме впечатли с действията си и подхода си не само към Аварис, но и към кралството, поданиците, съюзниците и враговете си. През цялата книга обаче има персонаж, за когото само се загатваше, като в същото време се изграждаше ореол на тайнственост и ужасяваща сила. За съжаление, когато най-сетне се изправихме пред него, той не се оказа толкова страховит, колкото очаквахме или поне колкото аз се надявах. Това бе единствената ми забележка на фона на цялостните ми позитивни впечатления.

Все още не мога да повярвам, че тази книга е написана от български автор. Въображението на Цвети граничи с едни от най-добрите американски творци, а нивото на писане е изключително. Магии, заклинания, пророчества, митове и легенди се преплитат, за да поднесат една брутална на моменти приказка, която те увлича и не можеш да спреш да четеш докато не узнаеш как свършва всичко. Срещаме се с древни проклятия и черна магия, впримчили поколения вещици и магьосници в кръвен конфликт заплашващ да погълне цялата земя. Политически съюзи се коват, предателства дебнат най-подходящия момент, обрати и изненади надзъртат зад всяка страница. Преживявайки „Червенохалата“ се питам как ли Цвети Владимирова ще надскочи себе си след тази изключителна първа книга. Виждайки обаче на какво е способна авторката съм повече от убедена, че ще е няма да останем разочаровани.