Върколак се изправя срещу нацистите в „Часът на вълка“

Първата ми среща с Робърт Маккамън бе с „Часът на вълка“. Почти бях убедена, че ще прочета първо „Лебедова песен“, ала мисиите на един британски шпионин превръщащ се във върколак по времето на Втората световна война, се оказаха далеч по-интригуващи от постапокалиптичния роман… поне на този етап.

1944 г. Съюзническото разузнаване е предупредено – в ход е нацистка стратегия, предназначена да осуети десанта в Нормандия. Британският таен агент Майкъл Галатин е призован отново на служба. Неговата мисия: да скочи с парашут в окупираната от нацисти Франция, да издири информатора, който е наблюдаван стриктно от Гестапо, и да се добере до жизненоважната информация, необходима за подкопаването на мистериозния нацистки план, наречен „Железен юмрук“. 

Безстрашният Галатин е единственият агент, способен да се справи с тази деликатна задача, защото е… върколак. Способен да променя формата си със светкавична скорост и да убива безшумно или с дива, ръмжаща ярост, той вече е доказал способностите си срещу Ромел в Африка. Сега, движещ се като сянка по опасните улици на Париж, опитният шпионин е по следите на невъобразимо зло. Но времето му изтича, защото до десанта остават броени часове. И има само един начин да се измъкне от смъртоносната хватка на Третия райх – да освободи собствените си вътрешни демони…

Това е първият път, в който попадам на двете ми любими теми събрани в една книга и по всичко личи, че тази странна симбиоза сработва заради майсторското перо на Робърт Маккамън. Митът за върколаците е един от най-предъвкваните във фентъзи и хорър литературата и дори да се смята от мнозина за вече изтъркан и клиширан, авторът ни представя една по-различна перспектива. Както самият той споделя в началните бележки за книгата, неговите върколаци не се подчиняват на традициите в повечето истории, на които сме ставали свидетели:

„Не считах за нужно да има пълнолуние или да бъде нощ, за да е възможна трансформацията. Създанията ми щяха да попадат в трудни ситуации и не биваше да ги оставям на милостта на обстоятелствата. Разбира се, това не означава, че животът на един върколак е лесен, и в подкрепа на това твърдение са думите на един от героите, който казва: „Върколаците не умират от старост.““

Митологията е умело вплетена в един от любимите ми исторически периоди. Никой не отрича, че това е и един от най-жестоките и брутални моменти в съвременната човешка история, ала героят на Робърт Маккамън – Майкъл Галатин, успява да накаже нацистите за част от зверствата им. Самият Маккамън отговаря защо е избрал действието му да се развива по времето на Втората световна:

„Често ме питат защо съм избрал Втората световна война, а не настоящето. Направих го, защото този период – с право или не – е определян като един от най-романтичните в световната история. Романтичен е, защото се знае кои са били добрите и кои лошите. Това е един период на апокалиптични решения и събития, оказали се от особена важност за двайсети век.“

Романът определено носи тази романтична атмосфера. Британският агент посещава ключови места по време на мисиите си и през очите му виждаме как един върколак се оказва в пъти по-човечен от хората, участващи в най-смъртоносните организации. Изключително увлекателна, историята не губи време в излишни описания и с лекота успявайки да избяга от скуката и бавното действие. Прескачаме между миналото на Майкъл Галатин и настоящето – напрегнатите моменти държат читателя под напрежение, британският агент попада в ситуации коя от коя по-критични, десантът в Нормандия наближава, а успехът зависи от това дали Галатин ще съумее да осуети планът на нацистите.

Чар и харизма струят от главния герой, който е единствената константа от постоянно променящия се състав. Колкото звяр, толкова и човек, Галатин придава изключителна човечност за мъж, намиращ се в центъра на военни събития и под прикритие сред истинските вълци от SS. Както самият Маккамън го описва Галатин не е човек, който сее смърт за удоволствие, но му се налага да убива и като човек, и като върколак, за да оцелее, ала чисто човешките му чувства и емоции го правят някой, на когоtо можем лесно да симпатизираме и на когото да стискаме палци надявайки се да успее в поредното опасно начинание.

Бих препоръчала книгата на всеки любител на върколаците, на запалените по този период от историята и дори на тези, които четат шпионски романи. Произведението е богата палитра, която ще впечатли широката аудитория и смятам, че ще се хареса и на по-претенциозните читатели. Аз лично бих прочела и колекцията от къси разкази за Майкъл Галатин „The Hunter from the Woods“, тъй като авторът успя да ме заинтригува достатъчно, но дали ще я видим на български, зависи от Изток-Запад.

Тайните изплуват от миналото в „Дом на небеса и дихания“

Рядко се случва да съм толкова шокирана, че да не зная как да напиша ревюто, а трийсетте минути, които си дадох за успокоение не помогнаха. Шок, но заедно с него изпитвам и радост, защото отдавна не бях чела толкова травмираща книга, но с толкова обещаващ финал. Последната дума (преди Епилогът) е буквално обещание за всички изключителни неща, които ще се случат в третата книга. Толкова страдание се изля в последните две глави, че в мига, в който достигнахме последните страници и станахме свидетели на обстановката, в която попадна Брайс, автоматично знаехме, че всичко ще се оправи. Но да започнем отначало.

Няколко месеца са изминали от събитията в първата книга. Брайс, Хънт, Рун и компания водят наглед безгрижен живот или поне се опитват да съберат парчетата от това, което е останало след нападенията през пролетта. Ала тайните от миналото не смятат да стоят потулени дълго. Бунтовниците от Офион въвличат в каузата си всичките ни герои и борбата срещу астерите поема едно ниво нагоре. Водена от лични мотиви Брайс се впуска в борбата без да очаква, че действията ще променят из основи живота на най-близките й хора. Драмата се лее от всяка страница – лична, социална, семейна, под всякакви форми и не дава и грам спокойствие на читателя.

Изненадите валят почти постоянно и въпреки внушителния обем на книгата няма как да скучаете. Самата аз не знаех в каква посока ще тръгне авторката имайки предвид експлозивното начало, ала Сара Дж. Маас е в стихията си и успява отново да прикове вниманието и безпощадно да води читателя в една или друга посока и да отключва все повече и повече тайни, коя от коя по-шокоращи. В един момент е невъзможно да не се поставиш на мястото на Брайс и да не се запиташ дали наистина си познавал най-близките си хора.

Тази книга е нагледен пример, че макар и фентъзи, авторката няма проблем да изследва доста типично човешки въпроси, характерни за нашето общество – можеш ли да се подчиняваш сляпо на авторитет макар да знаеш, че изискванията към теб са грешни и неморални? Трябва ли да уважаваш родител, който ти е донесъл само страдание? Ако вярваш, че някой ти е приятел и в същото време разбереш, че не си знаел нищо за този човек, това прави ли го по-малко твой приятел? Семейство, лоялност, обич и жертвоготoвност… границите се размиват и бъдещето е по-неясно от всякога. Сара буквално подкопава всяка основа, изградена в предишната книга, а всеки от персонажите й поема по (раз)личен път, без да знае докъде ще ги доведе рискът. Ала тази несигурност изковава още по-здрави взаимоотношения между централните образи.

Съжетът е пребогат – Брайс и Хънт се впускат в изследване на пълния потенциал на силите си, включващо немалко горещи сцени, Итън се бори със статута си на вълк без глутница докато не открива ново призвание и посока, а Рун е въвлечен в отделна сюжетна линия, която се оказа и мой личен фаворит от всички паралелно преплитащи се линии. Елфическият принц ми бе любимец още от първата книга, тук затвърди позицията си и вече дори разбрах защо го обичам толкова много, а причината е повече от неверятна и страхотна. Сами ще разберете в самия финал. Рун донесе много емоции със своите откровения пред един нов неочакван образ и цялата им крехка връзка бе повече от хаотична, но се оказа нещото, за което най-много копнеех да чета в „Дом на небеса и дихания“. Всяка тяхна сцена бе наелектризираща и в типичния си стил, Сара нагнети напрежението, което ескалира във финалните глави – абсолютно тенденциозно.

Говорейки за последните глави – много отговори се изсипаха наведнъж – за астерите, за историята на света, за магическите способности на елфите, за участието на Ада. Отговори, които чакахме 2 години, ала тези отговори задвижиха събития, чиито изход е неясен. Вратата обаче, която авторката отвори, обещава най-епичния showdown, на който ще станем свидетели в историята на фентъзи литературата. Феновете на Сара Дж. Маас няма да останат изобщо разочаровани имайки предвид какво се готви, но най-вероятно фактът, че отново имаме покъртителен cliff hanger без информация кога ще имаме третата книга, ще настърви всички читатели. Поне Брайс е в добри ръце… Докато се съвземам препоръчвам горещо да се впуснете в това приключение и да не се плашите от обема на книгата. Има си причина за всичко, повярвайте ми, финалът ще обясни най-добре.